Споменът за моето детско лято...

Художник: Карина Русева, 5 г.

Достатъчно е да затворя очи и споменът да ме пренесе назад във времето... към безгрижните летни дни, към големите дървета с огромни здраво-зелени корони и дебелата сянка под тях.

Към прозореца на кухнята от петия етаж, през който винаги се взирах, докато с брат ми двамата обядвахме. Сякаш никога не ми стигаха часовете, прекарани навън в игри и "гоненки", ами дори по време на обяд все гледах навън...

Бялата кухня. Семпла в своята подредба и винаги ухаеща на здравословна, току-що приготвена – с много грижа и толкова много любов – храна. Радио-точката или както дядо я наричаше, "кутията", излъчваща в ефир Национално Българско Радио. Баба, която не спираше да шета – винаги действена, винаги силна (и духом, и тялом), неотменният курсур в нашите решения... :-)

Малкото ми братче, което – въпреки разликата ни от година и три месеца – тогава все още беше "малкото ми братче". Когото често, да не кажа – винаги, изолирах от игрите на "по-големите". Брат ми, с неговия свят – толкова различен от стандартния, подреден, филтриран свят на “по-големите” – толкова пъстър, разчупен и друг. Сякаш граничещ с друго измерение... Друга реалност и фантазия.

Игрите. Народна топка. Стражари-апаши. Катерушките. Ръбче. Детски театър. И какви ли още не – плод на детските ни фантазии и безбрежния полет на въображението.

Познавам всяка плочка, всеки камък и всяко парче земя около блока, в който живеех като дете. Всяко дърво – череша или ябълка, чиито плодове тайничко беряхме, да не би някой възрастен да ни нахока. Там, където живеех като дете. Там, където сега все по-рядко се връщам. Познавам го сега, а тогава – тогава просто не съм се замисляла...

Родителите ми. Учители. По професия и по призвание. Чудя се защо не мога да ги "видя" в холографския ми спомен от детското ми лято? Може би защото, отново, не съм се замисляла...

Там, където вече все по-рядко се връщам...

За да видя как времето е оставило завинаги отпечатъка си върху сградата на осиротелия ни и опустял от детска глъч блок. Върху усмихнатите лица на моите родители – всеки път, когато ги видя. Върху тялото на баба...

Носталгия. И самота. От липсата на всички тези цветове, които рисуваха живота ми като дете.

Там, където вече все по-рядко се връщам... И все по-често, само че сега само в спомените си.

Споменът за моето детско лято... Обичам те!

Ваша,

Señora GroupiDonna

***

- Yanni -
"The next piece of music is about some very sweet memories that I hold very close...
...about the place where I grew up..."
- Performing Nostalgia at Royal Albert Hall, London -

It’s raining…

Photo by Halide Syuleyman

Mother Earth is regaining.

The world is evolving in slow motion,

Ever since it started its time of exhaustion.

All is white.

The rest is blue.

Where did the green go though?

Separated particles unleash the power of forgiveness,

Giving freedom to the almost-seasons.

Last would be the one in front-line;

First would lag behind the deadline.

But the worst hasn’t yet been discorvered,

And the human beings have not truly suffered.

Those breath-taking solitudes

Of the souls in pair-etude.

And the virtues of the alma

Will replace another salma.

Shared thoughts will whiser in the grounds

Of the blood that’s scattered in surrounds.

Although happiness may all be gone.

Truth will soon be self-reborn.

Eternity: All is One & One is All, Sento Ergo Sum, 2008